Казвам се Мария и уча в град Гоце Делчев, но моето родно място е село Гърмен – малко селце в Югозападна България, което никога не би предизвикало интерес, ако наблизо не се намираха топли минерални извори, стар римски град Никополис ад Нестум и един вековен чинар.
Искам да ви разкажа за това дърво, защото то предизвиква интерес не само с атрактивния си вид, но и с многовековната си история. Дървото е представител на вида източен чинар (platanus orientalis), който през терциер е образувал гъсти гори в долината на река Места. Днес то е остатък от палеогеографията на района, впечатляващо с огромния си ствол. Високо е 24 м, обиколката му е 10,46 м. На възраст е над 6 века и през 1961 г. е обявено за защитено заради своята възраст, размери и красота.
През своята многовековна история, чинарът е видял много човешки радости и скърби. Под неговата дебела сянка са се правели сватби и кръщенета, виели се хора, на които баби и дядовци оглеждали своите бъдещи зетьове и снахи. До късна вечер се носела весела детска глъч на безгрижно играещите в голямата хралупа деца.
За дървото се носи легенда, която навремето съм чувала от баба ми. Някога през селото минавал керван с еничари, които карали малки деца, насила откъснати от домовете им. Ожаднели, те спрели да починат под дебелата сянка на дървото и да пият студена вода. Но на кладенеца видели табела, на която някакъв смелчага, за да ги прогони, написал, че водата е отровена. Ядосали се еничарите и подпалили дървото, преди да си тръгнат. След тях се разнесъл вик „Чинарът гори”. Ехото нахлуло през вратите и прозорците и събудило всички хора. Те грабнали лейки, кофи и менци и се спуснали да гасят огъня. Успели да спасят дървото, но му останала огромна рана, която не могла никога да зарасне.
И днес то извисява гордо снагата си и когато се извие буря и от небето се изсипят огнени стрели, то разтваря обятията си и поема целия небесен товар. Пролет, щом щъркелите и другите прелетни птици долетят от юг, кацат по клоните и чинарът се превръща в огромна трибуна, откъдето пее хиляден птичи хор. На пейките край дървото се събират пенсионери, които обсъждат актуалните житейски теми, майки с палави деца, влюбени двойки и ято птици.
Всяка сутрин, когато отивам на училище, чинарът сякаш ми маха за довиждане с огромните си разперени като ръце клони, а следобед се радва, че ме вижда отново и ме поздравява.
Пътнико, ако пътят ти те отведе по моя роден край, спри се под чинара – поеми от упойващия дъх на чинаревия прахан и почувствай природата ни!
За да гласувате проследете следния линк: http://voting.treeoftheyear.org/voting/tree-5
